живея перманентно в спомена

живея перманентно в спомена –
удобно е,
и даже много кабинетно:
отвинтвам бурканите с формалин
и бавно вадя препарираните
случвания,
ще дисектирам бавно
този мускул битие,
ще проследя пътищата на нервите и възлите,
ще опиша отклоненията
в грижливо подвързани тетради и графи
ще поработя над теорията си
и ще заспя спокоен,
че всичко, че всичко
е мъртво и под контрол.

Advertisements

лято

бягай от мен, пуста музо,
защото щастлив съм
и кръвта ми пее по-добре от тебе.
на тъга единствено ме учиш
с петите си мръсни при мене идваш,
очите ми пресушаваш и гръдта ми присвиваш,
на опаки обръщаш тъпаните,
по сърцето ми удряш.
но сега, музо
слънцето пее в дробовете ми
бягай от мене, музо.

сапуни

„И ние също така търкаме думи със значения, с едно прозорливо опиянение, или по-скоро едно разпалване на багрите на небесната дъга, независимо студеното кипене, от което впрочем вадим ръцете си по-чисти отколкото преди това упражнение“
Франсис Понж – „Сапунът“

галя ви, скъпи сапуни,
стривам в ръцете си като
първобитен човек облото ви телце,
разпалвам чистотата между дланите си,
покривате ръцете ми с меки слюди
(когато за миг си мисля, че ще остана завинаги така).
но грижа е било – да се угояват животните
грижа е да се изчистя, да измия петите си,
китките и лактите,
преди да вляза в храма на другия
и да му предоставя себе си,
изчистен от значения.

Валсът на Амели

Свирих ти валса на Амели
на пианото в двора на болницата Hôtel-Dieu,
в която всеки беден почивал в Париж
под отворените длани на Христос,

на пианото на летището
на онова цветно в Сен-Лазар,
и на всяко друго пиано винаги
свирех ти валса на Амели.

Като стара лантерна излизам,
затраквам римите на старостта си
и трудно едната ми ръката
се римува с твоята ръка,
трудно окото ми отблясва твоето –
накриво, лъчите се разделят –
разплитат сплита на съзнанията.

по посока на розовото

понякога пръстът ми се заклещва
в старата раковина
и търси сляпо да докосне всеки хълбок,
да усети нежността на стар живот,
когато години, векове са ситнели
по спиралата на върхнината.
цвят на лигавица, на колена,
на поруменени бузи и на младост и вода.
години, векове са ситнели,
за да приравнят онзи цвят
с цвета на моята кожа.

за ядрото на нещата…

за ядрото на нещата, които
най ме заболяха
най и не ми се пише.

отлепяне от нещо, прието за истина,
от нещо, прието за аз,
болезнено отбиване от добрата гърда,
но предпочитам да остана достатъчно сам,
достатъчно свой,
да избягам на достатъчно разстояние,
и да се накърмя с останалото от поезията си.