Прекрасните френски глаголи

За многосмислието на две изречения – [жьо парфюме ме мê] и [жьо парфюмре ме мê] – в множеството от глаголни форми с еднакво звучене се сплитат по невероятен, тих и потаен начин изгубеният и/или бъдещият навик, спорадичността, намерението, пояснението, хрумката и споменът, дори епохата и пространството.

Или за прекрасния френски.

1.

на френски
je parfumai mes mains „напарфюмирах ръцете си“
звучи точно като
je parfumais mes mains „парфюмир(в)ах* ръцете си“
нещо като…
напарфюмирах се тази вечер, защото
в миналото се парфюмирах
всяка вечер, но загубих този навик.

или все едно си искал в разговор да излъжеш,
че си имал красивия навик преди сън да се парфюмираш всеки път,
но глаголната форма те издава че си го направил само веднъж
и си се отказал.

а ако добавя и j’eus parfumé mes mains „бях си парфюмирал ръцете“
тук вече си бях парфюмирал ръцете тъкмо,
тъкмо преди онази среща
или тя вече беше забелязала приятния аромат и извива блага усмивка
или тъкмо защото знам, че й е приятен, се бях парфюмирал преди това.

примесвам тази амалгама от интенции с факта,
че това време се използва само в литературата,
и вече този аромат не е просто аромат –
той се носи от каретата при отварянето на вратичката,
бележи резкия жест при отпиването на чаша чай.

или ако ги чуеш в живата реч, просто си в час по литература
или на конференция и някой цитира, обяснява –
далеч по-прозаичната алтернатива.
(а най-добре би било в театър!)

2.

je parfumerais mes mains „бих парфюмирал ръцете си“
звучи като
je parfumerai mes mains „ще парфюмирам ръцете си“
и също като je parfumerais mes mains „щях да парфюмирам ръцете си“
накратко…бих ги парфюмирал,
даже със сигурност ще го направя –
както когато се каних да го направя онази вечер.

комбинаторика

тялото ми е пребивавало
в множество
от пермутации на
време и светлина –
в солунски улици
при славеи в клетки.

устата ми са говорили
пермутации от думи
от миропостроения
и после пак градени, и после пак събаряни.

да, аз положително съм бил.
протягал съм тялото си в пространства.
крачел съм по тези и онези улици
и сърцато съм говорил
тези и онези неща.

дори чисто научно погледнато, да,
светът е пермутация от атоми.

гнездо за сън

обичах да снимам лалета
когато отварят, затварят очи
и салдо 4 месеца в живота ми
бях напълно, напълно щастлив.

стаичката, за която имах ключ,
където събират лопатите за чистене на входа
и ние чисти и сериозни в любовта си –
отнася времето като дъно на мътна река
завлича хора, остават сенките на сгради и шкафове
а жестове като разлагащо се водорасло
лепнат в черно и незнайно.

ръбове, много ръбове,
давам си сметка – предметите
пазеха хубавия стар смисъл, дори авторитет,
и нямаше да ги чуеш да кънтят на кухо под краката ми
като от бронз пропукани статуи.
изтекло е нещо от тях, и нещо важно е било.

но хитро създавам време, пространство
в този стих
полагам тялото ти в гнездо от описания,
(грижливо сплетени да не пропаднеш)
изстиквам цяла тубичка от жълто
ти още съществуваш в ямката на този стих.
и спиш край мене бавно.
това успокоява.

une seule chose/едно единствено нещо

une seule chose:
les objets autour de moi
continuent obstinément d’exister
еn plus réfléchir
une lumière lourdement posée,
la faire repousser d’eux
(loin d’être surfaces de miroirs)
tout devient vecteur
tout prolonge ses pâles pseudopodes –
disons un bébé qui veut attraper
une petite quelque chose
tout va devenir vecteur
et tout va véhiculer.
les objets autour de moi
continuent obstinément d’exister
(loin d’avoir leurs raisons).

едно единствено нещо:
предметите около мен
продължават упорито да съществуват
и още – да отразяват
тежко положена светлина,
да я отблъскват от себе си
(далеч без да са повърхности на огледало)
всичко се превръща във вектор.
всичко изпъва бледите си псевдоподи –
да речем бебе, което иска да хване
нещото си.
всичко ще стане вектор
и всичко ще пренася.
предметите около мен
упорито продължават да съществуват
(далеч без да имат своите причини)

***

към средата на нощта
луната сресва веждите ми
и моретата на съмненията
се надигат незабележимо с два сантиметра

одеяла

когато спим заедно,
спим само с една проста олекотена завивка.

но когато съм сам,
натрупвам връз нея още два ката родопски одеяла,
и ако е съвсем зима, слагам и белия китеник.

а малко преди да заспя
се свивам до малко грахово зърно самота.

размисъл за починалите

дори да е на другия край,
знаеш, че я има
и готви свинско и стихове за любимия в другата стая;
дори отдавна да не е било да се видите,
знаеш, че живее и това е достатъчното условие,
един приемо-предавателен апарат
на неказани пулсации и електрони да функционира.

току видя картина на милé и ето –
частичка от мен се къса, слагам й печата и марката
и тя тръгва да пътува към вас.

кога идва тъгата ли?
не веднага,а когато съзнанието въведе в обращение факта,
че другият е станал черен камък, който поглъща всяко лъчение.
когато кристалните призми са станали антрацитни.
и никой лъч не се счупва, а просто потъва.

и дори от другата страна да струи светлина
никой лъч, никой лъч не пробива
черната пръст на гроба.